Цветята на Ирина

Цветята на Ирина

Цветята на Ирина
Георги Русафов

Майката на Ирина изпрати лекаря до пътните врата. Преди да се сбогува с него, тя плахо запита:

– Е, докторе, сега вече може ли да се надявам, че опасността за детето ми е преминала?

Лекарят погледна зачервените от безсъние очи на майката и каза с усмивка:Да, майко, можете да си отдъхнете вече! Кризата мина благополучно и момиченцето ви е спасено. Пазете го само още десетина дни в стаята, докато се съвземе напълно…

– Ами няма ли да предпишете на Ирина нещо за засилване?Не са нужни вече никакви лекарства. Отсега нататък на Ирина й трябва само едно: по-силна храна и повече радост! Давайте й всеки ден по малко радост и вие ще видите, че само след половин месец тя съвсем ще се поправи… Никой няма да повярва, че малката е прекарала толкова тежка болест!

– Благодаря ви, докторе!

И те се разделиха. Лекарят забърза към други болни, а майката припна към къщи, за да прегърне спасената си рожба…

Розата беше наблизо и чу всичко. Когато майката изчезна, тя размърда бодливата си снага и събуди задрямалите под снега цветя с новината:

– Другарчета, Ирина е вече спасена! Току-що чух това от устата на лекаря, който я лекува…

Радостен вик събуди цялото цветно общежитие на Иринината градина.

– Но… – побърза да добави розата – ако искаме по-скоро да я видим между нас, трябва веднага да й се достави някоя голяма радост. Така каза лекарят!

Цветята клюмнаха отново. Какво можеха да направят те за Ирина, докато снегът лежи над крехките им стебълца? И те се смълчаха, умислиха се… Мислеше розата, мислеше лалето, теменугата, кокичето, кремът… Мислеха всички цветя в градината на Ирина какво да направят за малката си стопанка, та да я видят по-скоро сред тях.

Първо наруши тишината кокичето:

– Открих! – извика радостно то. – Ние можем да помогнем на Ирина!

– Как? – трепнаха всички цветя. – Говори по-бързо!

– Ирина нали ни обича?

– О, да!… Нима не беше тя, която цяло лято трепереше над нас: поеше ни в жегата със студена водица, спасяваше ни от ужасните прегръдки на троскота и другите бурени, чистеше ни от неприятните паразити… И какво ли, какво ли още не правеше, за да бъдем щастливи!… Обича ни, как да не ни обича!

– Е, мислите ли тогава, че няма да я зарадваме много, ако някоя близка утрин намери върху възглавницата си една китчица от нас?

Някои от цветята отвориха уста, за да възразят нещо, но кокичето ги изпревари:

– Мълчете! Мълчете! – викна то. – Знам какво ще ми кажете… Вие мислите, че съм забравило снега, който ни е притиснал от три месеца. Но се лъжете – и неговата е лесна!

Всички стихнаха отново. И кокичето продължи:

– Розата ще помоли майката на съседния кошер да изпрати някоя от пчелите си до пещерата на Южняка. Той сега спи, като мисли, че всичко живо по земята също спи. Но пчелата лесно ще го събуди: ще бръмне веднъж-дваж край ушите му, ще го парне с жилото си по носа и – готово! Най-много след ден-два той ще префучи над нас и ще помете до парцалче снега… А аз само това чакам — всичко съм си приготвило и веднага ще вирна глава над земята!

Планът на кокичето се прие веднага.

Розата още същия миг започна преговори с майката на близкия до нея кошер. Разговорът не продължи много. Цветята обещаха да подарят на пчелите две панички нектар и след няколко минути една пчела излетя от кошера и литна към пещерата на Южняка — бащата на всички топли ветрове.